ЗА КАКВО ДА ТИ ИСКАМ РАЗРЕШЕНИЕ, БЕ МОМЧЕ?-коментар на АЛЕКСАНДЪР КОНКЕЕВ


За какво да ти искам разрешение, бе момче?-коментар на АЛЕКСАНДЪР КОНКЕЕВ   konkeew_1

Преди месеци моята прогноза бе, че сега е моментът да видите как се става шампион и без 50-метров басейн. Миналата година, в резултат на  полемика в групата „Плуване и водна топка” и непризнаване на чуждо мнение, непокорни членове бяха изключени, което провокира създаване на друга група. Това си беше типичен пример как спортът разделя, въпреки настоятелната пропаганда от страна на редакторите, как талантите ни задължават да ги  подкрепяме в развитието, а спортът  – обединява. В крайна сметка, вероятно под влияние на желанието за  съответствие  именно с тази пропаганда,  бе дадена възможност на отритнатите да подадат заявка за връщане в групата. По-добре би се възприело връщане на блокираните абонати и повторна покана, но такъв е изборът на администраторите.

Не играя ролята на всемирен критик, не се заяждам, а си разсъждавам на глас.

Ако искате, четете нататък това което мисля това и казвам.

Преди броени дни Антъни Иванов, младеж от Търновград, поставен на корицата на плувното списание, зададе много учтиво ясен въпрос и видяхме какво се случи. То не бяха каки, дето го съветваха, то не беше пълно с напътствия и дори намеци от различно естество и в крайна сметка отговор не се получи. Грешка, получи се: „Защото това е работа на редакцията. А не твоя“. В последвалото уточнение „нямате право да слагате снимка, на която съм аз“, се усеща твърда и категорична позиция.

Младежът от старопрестолния град явно няма проблеми с българския (някои изразиха съмнения относно това) и е запознат добре с конституцията (достоен търновец) – тук става въпрос за принципи, закони и ценности, поне така смятам аз.

Интерес предизвиква казусът докъде стигат правата и възможностите на лично отношение към лицето, чийто образ се използва като корица на списание, и това, на какви стандарти и правила се подчинява съответната медия в общуването и контактите си с него, за да го превърне в обект на публикациите си. Например „lafka-джийските” медии имат собствени стандарти. Разпореждане до всички в медиите на „Кой“ гласи: „хвалебствено да се обслужват предизборните кампании и на ДПС, и на ГЕРБ. „Ако някой се отклони от указанията, ще режа уши”.

„За какво да ти искам разрешение, бе момче?” – усещате ли полъха на достойно поведение, красив речник, възпитание и повече от 30 години трудов стаж? А  „явно самозабравилото“ се момче кратко, ясно и спокойно не подлага на обсъждане какво е написано или публикувано и продължава да вдъхновява значителен брой свои български фенове и „плувчета”, а лайковете под негова снимка се въртят като ротативка и събират повече от 400 гласа за няма и час.

Да, същото момче, дето няма 50м басейн в града, „изокинетични уреди, воден канал, подводни камери, специализиран софтуер за анализ и усъвършенстване на плувната техника“, …. постави рекорд за мъже само на 16 години, младежът, на когото вероятно му подсказаха – ела при нас, ние имаме традиции, база, специалисти и т.н. …. Постижението му в дисциплината 200м бътерфлай през 2014г.  го нарежда в осмицата на света за родените не само през 99г., но и през 98, а при родените през 97 и 96г. е сред първите 20. Традиционно най-добрите времена в света се постигат от американци, японци, бразилци, руснаци, австралийци в една безмилостна конкуренция и най-вероятно след цедилото   (по двама от пол) за ограничения брой участници от нация пред екрана остават не по-малко достойни младежи, но на когото и да се гласува доверие да се състезава за страната си в Сингапур, се очаква от него впечатляващо представяне. Да, именно в тази конкурентна обстановка и – да, именно при тези условия за трениране, момчето от Търновград завоюва шестото място на световния шампионат за младежи. Мнението, че този  успех е въпреки системата на българското спортно плуване, едва ли се споделя от малко хора. Много рядко отговорни люде от министерство или БОК споменават плуването като приоритетен спорт, който трябва да се развива у нас.

АКО ПОГЛЕДНЕМ С ОЧИТЕ НА ЗАКОНА

В чл. 32 от Конституцията на Република България, в който се разглежда принципа за неприкосновеност на личния живот, е прогласена забраната  “никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи”. (В “предвидените от закона случаи” означава, че този текст няма да ме защити, когато за целите на наказателно преследване аз бъда фотографиран от държавен орган. Също така, по време на спортни мероприятия законът предупреждава, че заснетото от охранителните камери по стадионите ще бъде доказателство в съда нарушителите на реда. Единственото условие е на видно място да бъде поставен знак, който уведомява за съществуването на видеотехника, като дори не е нужно да се съобщава нейното разположение). Респективно, „защитен съм тогава, когато фотографирането е станало без моето знание ИЛИ изрично съм му се противопоставил. След като зная, че съм обект на подобни действия, но не се противопоставя изрично (виждам, че ме снимат, но не реагирам), се предполага, че мълчаливо се примирявам с чуждото своеволие”.

С насмешка бе предложено към всеки фотограф на всяко спортно събитие да се прикрепи юрист, който да пита може ли да снима и пр. Когато нормативната уредба не се познава, в случая едва ли става въпрос за това, е разбираемо да се правят подобни наивни предложения. Наред с това, отлично се познава и ситуацията в родното правораздаване, където има „КОЙ” да се закани с пръст на пословутия български съд (разбирай, 24 часа, Булгартабак, Мтел и тн. и т.н. + всички големи данъкоплатци в България), а той, съдът, отдавна е наясно какво трябва да  знае  и какво да направи, НО го е шубе, понеже разбира кой е „КОЙ“.

Практика е поместването на много от фотоматериалите да отговаря на формулировката „заснемане с редакционна цел” – т.е. използавнето им в качеството на илюстративни (редакционни) цели, например, представяне на събития, представляващи обществен, политически и социален интерес, но за ползването им в рекламни и промо-материали се изисква получаването на съответните разрешения, а при тяхната липса – е забранено. На спортно или културно събитие също може да бъда заснеман, ако фоторепортерът притежава необходимото разрешение да снима – “акредитация”, даваща се предварително от организатора на събитието или собственика на помещението. „Известните личности могат да бъдат снимани без съгласието им единствено с редакционна цел!” (Още един парадокс в съдебната зала – у нас няма определение коя личност е „известна“.)

Обосновано ли е твърдението, че от Майкъл Фелпс не е искано разрешение и оправдано ли е напътствието всички останали  да са скромни и да не питат много. Най-вероятно правата върху снимките на Фелпс принадлежат на авторите им. В случаите, когато негова снимка не се използва с редакционна цел, например на корицата на списание, можем ли да твърдим, че медията не е платила лиценз на автора на фотото, който от своя страна следва да е получил разрешение от самия Фелпс за ползването й?

Тук да вмъкнем и друго обстоятелство, свързано със заснемането по време на спортни прояви. Дали трябва хората, които обикновено застават в плътна редица пред стълбичката и снимат награждаването, като най-често напълно закриват видимостта към призьорите (ясно ви е, че става въпрос  не само са акредитирани фотографи, а и родители, съотборници и т.н.) да се оставят безконтролно от организаторите на спортното събитие да взимат своите фото-спомени.  Като минимум, това е проява на неуважение към публиката. Ако направим сравнение с големи плувни форуми, ще открием, че за фоторепортерите – акредитираните – е отредено специално място за фотосесиите. Пряката видимост към победителите на стълбичката не е добре да бъде нарушавана.

Кога е възможно БЕЗПЛАТНО ПОЛЗВАНЕ:

Без съгласие и без възнаграждение за автора при копиране от интернет (освен ако той  е дал съгласие за „free” ползване) не се заплаща възнаграждение само в случаите, когато целта не е комерсиално използване и разпространение, а осъществява единствено ЗАДОВОЛЯВАНЕ на ЛИЧНИ НУЖДИ – примерно, правите си фотографска разпечатка за вкъщи или пък си попълвате лична колекция.

А ако снимката е предоставена  от автора й на медията, то взето ли е преди това съгласието на снимания за използването й като корица на списание или в други материали, които не са с редакционна цел?

Защо се получава така, че всяка страна в конфликта тълкува правилата по-своему?

Да не забравяме, че правото не е за спящите, а за бдящите. Търновци са от вторите!

Чудесно е младите да се интересуват повече от това, какви са правилата и когато са санкционирани, да търсят разумно обяснение в какво се състои нарушението им – случая с подводното в Спортната палата. Но докато в басейна спорните положения и грешките имат своя арбитър в лицето на главния съдия, то в публичното пространство има закони, макар и не много прецизирани, които определят нормите на поведение и човешки взаимоотношения чието спазване не е първа грижа на привилегированите или по-силните.

ИЗВАДКИ И ЦИТАТИ ОТТУК И ОТТАМ

Поставяйки една снимка на корицата или ползваайки я в даден рекламен проект не е достатъчно тя да бъде предоставена от автора. Само след предварително съгласие за направата на  снимка от лицето, което ще бъде снимано, възниква авторско право за създателя на снимката. Съгласието може да бъде дадено устно, когато става въпрос само фотографирането на снимка. Ако тя ще бъде публикувана, необходимо е писмено съгласие, с което да може да се докаже, че не са нарушени ничии интереси. Професионалните фотографи най-често взимат съгласието на своите “обекти” предварително с декларации-договори, а  различните интернет сайтове, винаги в “условията на ползване” ни предупреждават, че публикувайки свои собствени снимки, ние даваме съгласието си те да бъдат разглеждани от останалите потребители. Ако се заснема малолетно лице или лице поставено под пълно запрещение, съгласието се дава от неговия родител или настойник.

Важно! Съгласие е необходимо, ако на снимката/видеото се разпознава едно или повече лица. Достатъчно е човекът да може да се разпознае, независимо дали е заснето неговото лице, дреха или татуировка.

Законът не изисква съгласието ми, когато не позирам за снимката и:

  • изображението е било направено в хода на обществената дейност, която извършвам, заснет съм на публично или обществено място (например: на кафе пред парламента, народното събрание или президентството, изразявайки гражданска позиция);

  • изображението на лицето ми е само детайл в произведение, показващо събрание, шествие или пейзаж;

  • съм получил предварително възнаграждение за снимката/видеото.

Обикновенно нарушителите се осланят на „ЗАКОН ЗА АВТОРСКОТО ПРАВО И СРОДНИТЕ МУ ПРАВА“ ЗАПСП глава 5 „СВОБОДНО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ПРОИЗВЕДЕНИЯ“ чл. 23 / чл.24

чл.24. Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо: т.7 …ако това се извършва с информационна или друга нетърговска цел;
 Често  когато си „пазарят“ от интернет  се  посочва  , че „друг сайт“ е нарушил  правото на автора, а те са консумирали това нарушение (защото „друг сайт“ е просто фикция). Винаги е възможно да се каже  че са я свалили от сайт, който е публикувал снимката незаконно без да спомене, че е със запазени права.

Ако една снимка се намира в интернет или пък в Google, то тя е за обществено ползване. Ако върху същата снимка няма знак за авторско право или пък не я използвам за комерсиални цели, то тогава не ми е нужно разрешение. Ако променя или използвам само част от нея, мога да го направя без позволение. Адвокатка се обадила на главна редакторка и оная с цялата си наглост крещяла, че нищо не са крали, просто били взели снимката от Гугъл – щом я имало там, значи не е кражба.
Това са само част от популярните митове, свързани с онлайн съдържанието, които за съжаление се споделят не само от обикновените потребители на интернет, но и от професионалните медии в България които може би смятат ,че в тая държава закона е „ВрАта у пОле“… ,Много жители на Търновград обаче  мислят ,че това, разбира се, е неправилно, нечестно и незаконно .Когато разгърнеш някой вестник, не са рядкост снимки, подписана с „автор: интернет“. Всяка снимка е със запазено авторско право.

Незнанието на закона не оправдава деянието.

Един професионален издател носи отговорност за онова, което публикува, и когато сгреши, следва да му бъде наложено наказание, а не просто обезщетение. холандски съд обръща внимание, че една професионална медия е длъжна да прави внимателна проверка, преди да публикува снимки или информация, които произхождат от интернет. И отсъжда наказание за списание , защото отчита, че е в полза на обществото да има качествени медии.Тук обаче е България но пък има и достойни и независими младежи чийто идеализъм ги кара да поставят закона и почтеността на доста преден план.

Някой смятат ,че  според българското законодателство няма вариант, при който да вземеш отнякъде снимка и да си я ползваш,независимо дали пише, че е със запазени авторски права или не. По презумпция авторски права има ВИНАГИ, те ВИНАГИ са на автора, и ако той не ги е прехвърлил по надлежен ред на ползвателя, налице е нарушение на Закона с всички произтичащи от това последствия.Обърнете внимание – по надлежен ред.

Вай, вай, вай… В каква „държава“ живеем…

Чудно как едно лице с достойно поведение, красив речник, възпитание и повече от 30 години трудов стаж ,може да иска да спазваме законите като то самото ги няма за нищо. Думи като некомерсиална и идеална цел са мехлем за ухото. Викам и аз като чета списание да не плащам примерно такса  щото ще разглеждам само идеално и некомерсиално.

Информация за размишление:

 „Да крадеш снимки и да казваш, че авторът е „интернет“ е нелегално и вече има съдебна практика в България за това. „

„24 часа“ са осъдени нарушители както на Закона за защита на авторските права, така и на Етичния кодекс на медиите, който те са подписали.

Осъдени са от Еленко Еленков. Освен него в момента Guliver води две дела срещу вестниците „Монитор“ и „Телеграф“, собственост на Ирена Кръстева, за неправомерното публикуване на фотографии, върху които Guliver притежава изключителни лицензионни права. Делото срещу вестник „Телеграф“  е приключило преди седмици в полза на компанията, собственик на снимките, като изданието е осъдено да изплати обезщетение в размер на 22 225 лева. Изходът от делото срещу вестник „Монитор“ се очаква през октомври.”

От Guliver твърдят, че най-проблемни са всекидневниците и новинарските и клюкарски сайтове в интернет и че са срещали всякакви вариации на подписването на техни снимки, свалени от интернет – като www или .net. А обичайната и далеч непрофесионална реакция на нарушителите обикновено е „защо точно при мен идвате; тези снимки ги има навсякъде“.

„Трябва да се знае че дори и „сайтовете със свободен достъп“ задължително имат секция с правила и условия, които обясняват как може да се използва информацията, публикувана там. Но никой не ги чете. Оказва се – дори и професионалните издатели. „Сайтовете, от които са свалени снимките и са публикувани във вестник „Телеграф“, са собственост на големи медии, които си купуват права да използват снимки, с които да илюстрират материалите си, от Getty Images. Но те не са собственици на кадъра„. „Ако българска медия иска да ползва тази снимка, тя трябва са обърне към Guliver“.

„Според Guliver  решението на съда е важно и с това, че развенчава мита, че всичко в интернет е безплатно и не ти е необходимо разрешение, за да го използваш. Всъщност цялата защита на вестник „Телеграф“ в съда се гради на подобно тълкувание, а именно, че снимките са свалени от „сайтове със свободен достъп“. Първо, за разлика от улицата, Интернет е обществено място дотолкова, доколкото собственика на сайта е позволил. А че той е позволил да се влиза и гледа, е конкретен въпрос. Забележи, влизането и гледането са разрешени, но никъде не е казано, че можеш да сваляш това, което виждаш. Точно напротив – пише че НЕ МОЖЕ да се използват тези материали. Немалка част от потребителите обаче смятат  тезата, че Интернет е „публично място“ е напълно несериозна. За тях интернет е просто медия – медия в смисъл преносна среда както от технологична гледна точка е така също и от функционална. Интернет е просто среда. Както и всички печатни медии, които отговарят на същите условия (също са достъпни за всеки, който си плати; също се разпространяват до големи групи хора, също достъпът до тях не може да се ограничи, включително и юридически) също трябва да се третират като „публично място“. Това за „публичното място“ си е само увъртане.

 „В други случай обаче накрая се оказва, че да си автор в България няма нищо общо с това дали има Закон, Съд, Право и тн \“простотии\“… Играчите са големи и с тях трябва да се играе на нож, другият начин е да седиш вързан в 5 сутринта с белезници за парното в някое полицейско районно управление и да обясняваш как така имаш право върху нещо, което си създал и кой ти дава правото да го имаш това право.“

Всеки, който публикува или споделя произведение, трябва да посочва неговия автор, а в случай, че го прави с търговска цел, да иска предварително разрешение. Ако някой злоупотреби обаче, практическото осъществяване на защитата е изключително трудно. Ясно е ,че масово се нарушава законовата рамка при публикацийте но когато ти правят забележка ,че нарушаваш закона се замисли – може би те са в своето право и какво отношение е необходимо. Нестанаха ли много , сега „бе“ , преди „Запомни го добре и не го забравяй никога“,“не съм срещал толкова о…..н човек като теб“,но имаме самочувствието ,че спазваме човешки и морални граници. Не върви да раздаваш морал от високо, след като самият ти нарушаваш законите.

За тези които четат – ние се консултирахме с юристи и според тях няма нарушения на законовата уредба, предлагам да имат в предвид следния споделен „челен опит“. 

„- най-лесният начин да осъдиш някоя институция, е да я накараш да се обоснове защо е взела някакво неправомерно решение. Обикновено служителите, които взимат тези решения се аргументират подобаващо некомпетентно.“

Чл. 172а. (Нов – ДВ, бр. 50 от 1995 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 62 от 1997 г., изм. – ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.) Който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава, или използва по друг начин чужд обект на авторско или сродно на него право, или екземпляри от него, без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: